*
*
*

Не ме превръщай в спомен, още не.

Почакай да узрее житото.

Да почернее синьото небе.

И да задремят уморени птиците.

 

Не ме превръщай в спомен, още не.

Почакай слънцето да избледнее.

Стихийно да се върне самотата.

И да поиска да си сам със нея.

 

Не ме превръщай в спомен, още не.

Почакай да завластва тишината. 

Цветята да изгубят аромат.

Земята да се сгърчи като рана.

 

Почакай красотата да изтлее.

Да спре да диша, да изгуби глас.

Бездушна ще е болката, без цвят очите ми.

И ще е лесно - сън ли бях или магия, ничия... 

Тогава... Но сега недей.

Ще спра махалото,
стрелките,
ще спра дъха
и мисълта,
ще спра и песъчинките,
реката,

когато милвам те,
тогава време не тече...

Как ще живеят рибите в мъртвило
и как ще гали вятърът без дъх?
Стрелките ще утихнат, ще е сиво...

:-)

За нас ще спре, а шарената въртележка -
планетата ни, нека се върти
и гони своите копнежи,
а моите това си ти. :)

Почакай, спри, че свят ми се завива...
Това гори ли са? И планини?
И слънцето усмихва се свенливо...
А, да - човекът можел да лети.
:-)

Това е красота!!!
Какъв спомен?!
Това е действителност!
Пожелавам ти никога да не се превръща в спомен!
И нека свят ти се завива и шарената въртележка се върти!:)
И ...лети, лети , на крилете на това невероятно чувство!:)
Обичам ви!:)

Нали знаеш, понякога боли от красота...
Благодаря ти!
Много усмивки, много! :)))))))))))))

Мноооого!:))))
А нека да боли от красота!

и от чакане,
забрави
за къде е тръгнал...)

Ако е тръгнал някой нанякъде и знае накъде, все ще стигне някой ден
:-)