Това са две притчи, чието възприемане и тълкуване по определен начин, заедно и поотделно, пораждат много въпроси. Поне за мен са интересни :-)

1.
Всички предмети на разкоша
Живял някога суфи*, който бил и преуспяващ търговец, натрупал много богатства.
Един, който го посетил, бил потресен от богатството му. Той разказвал: "Току-що ми се случи да видя този суфи. Знаете ли, той е обкръжен от всевъзможен разкош."
Когато съобщили за това на суфия, той казал: "Известно ми беше, че съм обкръжен от всички предмети на разкоша с едно единствено изключение. Сега вече знам, че в деня, когато дойде този човек, колекцията ми от предмети на разкоша придоби завършен вид."
Някой го попитал кое се явява последният предмет на разкоша "Последният предмет на разкоша е да има някой, който да ти завижда" - отговорил суфият.
*суфи
Учените мистици в ислямския свят са известни като суфи от съзерцателната значимост на звуците S, U и Р. Те почитат значими личности от древността, като Питагор и Христос, и ги наричат „суфи"-учители. В действителност тази секта е свързана с трудовете на големите мистици от IX век, живели в Ирак и Египет. В частност ал Мухашиби, Абу-Джазид ал-Бистами, ал-Халя и Дбу- Нин ал-Масри поставят основите на суфи мъдростта - отричаща задълбоченото учене и заела се да води своите последователи до действителната истина.

2. Вашата истина

Веднъж, по време на пребиваването на Настрадин Ходжа в двора, владетелят се оплакал, че поданиците му са лъжливи. Настрадин казал: "Истините биват различни, ваше величество. Преди да могат да използват относителната истина, на хората е необходимо практически да опознаят реалната. Но те винаги се опитват да направят обратното. В резултат на това твърде безцеремонно се отнасят със собствените си изкуствени истини, някъде дълбоко у себе си чувствайки, че те не са нищо повече от измислица."
Всичко това се сторило на владетеля твърде сложно: "Нещата трябва да са или истински, или лъжливи. Аз ще заставя хората да говорят истината и с помощта на това те ще придобият навика да бъдат правдиви."
На следващата сутрин пред отворените градски порти стърчало бесило, обградено от войниците на владетеля, начело с капитана. Глашатаят обявил: "Всеки, който влезе в града, трябва, първо, правдиво да отговори на въпроса на капитана."
Настрадин, който изчаквал отвън, влязъл в града пръв. Капитанът попитал: "Къде отиваш? Казвай истината или ще бъдеш обесен."
Настрадин отговорил: "Идвам, за да бъда обесен на това бесило." "Не ти вярвам!" "Прекрасно. Ако съм излъгал, обеси ме." "Но това би означавало, че си казал истината." "Ето, именно - казал Настрадин, - вашата истина."

Втората история е за всички които се тупат по гърдите и казват: "Това което ти казвам е истината и само истината.", но ще отговарям пак, защото много, много може да се говори и по двете притчи, не издържах просто да не дам този импулсивен отговор.

Прекрасни са.

"истината и само истината" често не е единствената истина. Дори да ги приемаме като "нищо повече от измислици", собствените ни изкуствени истини съществуват. От нас зависи какво ще правим с тях.
А първата притча ми навя странни мисли за това как се формира истината - от мълвата...
Благодаря ти.

първата история, надали само един ще е завидял на богатството, но пък само един си е признал...;))

а другите са крояли тайни планове :)))

просто са били по-притеснителни и затова не са си признали, че завиждат, Neslanchice...;) Като по този начин са направили от призналия си "последния предмет на разкоша", което все пак е признание...;))

henzelski, а дали признанието би могло да стане не последният, а да речем - поредният предмет в колекцията на този суфи, ако се беше появил човекът по-рано... ;)))

и да се появи, все е тая, Neslanchice, защото в крайна сметка само той си признава. Сам е, други няма! ;)))

Нenzelski. Все си мисля, че за истината има значение и момента... :))) Благодаря ти.

Когато някой си признае, че завижда, дали в действителност завижда? Все си мисля, че тези, които завиждат никога няма да си признаят...
Колкото до истината, ох-хо-хо, този цар е голям оптимист...Днес има детектор на лъжата и пак няма истина, която да е неоспорима...
Поздравления чудесни притчи...

Хубави истории... завистта си е основно човешко качество, но все ми се струва, че ако не е прекомерна може би е и полезна защото ни стимулира да вървим напред, но почти винаги е отровна, което е пагубно. Ако това някой да ти завижда е последното нещо, необходимо за да бъде човек богат, тогава няма човек на земята, който по една или друга причина да не е богат :)

А за истината – не можем да опознаем Голямата истината и нямаме избор – винаги ще боравим с относителната истина. Поздравления :):):)

И според мен не е хубава човешката завист, но понякога може би малката завист има и конструктивна роля :-) Интересно къде е границата между завистта като двигател и като унищожител, може би голяма роля играе това как я възприема този, на когото завиждат. Има обяснение според мен и в "основите на суфи мъдростта - отричаща задълбоченото учене и заела се да води своите последователи до действителната истина".
А за Голямата истина - така е, а може би изборът ни е как ще се отнасяме с относителните истини - нашите и на другите около нас...
Поздрави :-)

Никой не може да определи точно границата между "благородната", движеща завист и исинската, злобна завист, така, както никой не може да посочи границата между "малкото" ревнуване на влюбения и патологичната ревност на маниака, между движщия страх и паниката... А за истината... наскоро попаднах на следната мисъл: "Истината трябва да се каза така, че да й повярват" :):):)

Хубава мисъл :) Струва ми се, че много често я казваме така, че да я разберат, защото за да ти повярват, се налагат повече усилия, а и ни пречат много неща в нас самите. И така си я изопачаваме :)))

по повод завистта. Принца пише -границата между "благородната", движеща завист и исинската, злобна завист.
Разликата е в това дали вярваме, че и ние може ма постигнем и да успеем и дали искаме да успеем своя успех или успеха на другите.
Ако Вуте е успял и аз мога да се науча нещо от неговия успех и това да ме задвижи, стимулира по пътя към моя услех, тогава за само мога да се радвам. Но ако аз вярвам, че успеха е само един и Вуте, успявайки ми го е отнел, тогава неговия успех ще ме огорчи и ще ме спре по пътя към моя успех.

аз вярвам, че човек може да постигне в живота си това, за което смее да мечтае. И се стреми с цялото си същество към него, вярвайки, че може, опитвайки се да бъде Човек, настроен положително. Няма как успехът да е само един, това означава да вярваш сляпо и само в Съдбата, да плуваш по течението и да нямаш реална оценка както за себе си, така и за света.
За границата между "благородната", движеща завист и истинската, злобна завист - не може да се определи, в човешките отношения и качества не могат да се поставят граници, нито да се търсят формули.
Абсолютно права си. Благодаря ти.

Едва ли някой мисли, че успехът може дабъде само един, но определено, както казва Виктория, е от значение "дали вярваме, че и ние може ма постигнем и да успеем и дали искаме да успеем". от една страна може да нямаме вяра в себе си и това да ни спъва, от друга старна – макар че никога никой няма да го признае – има хора, които си мечтаят да успеят, но вътрешно не желаят успеха, най-често защото се чувстват уютно в своя неуспех (макар и неосъзнато). В единия случай човек си казва: "Евала на Вуте, но аз ще го направя по-добе и после ще го водя на бира", в другия си казва: "Вуте може и да се е напъвал, но всичко е въпрос на късмет, лесно му е на него, когато е късметлия" и започва да възприема естествената радост на Вуте като демонстрация, насочена спрямо него. Тогава вече влиза в сила пагубната завист. А що се отнася до границите, те не могат да бъдат определени, по простата причина, че всеки интерпретира нещата индивидуално и всеки поставя границата там, където я усеща. В действителност граници няма, защото и позитивната, мотивираща, добронамерена, така да се каже завист и онази другата, всепояждаща завист са просто различни степени на едно и също нещо – стремежа към по-добро. Ние поставяме границите за наше удобство и затова те са субективни. Хайдеее... разписах се :) Поздрави :)

вие говорите за някаква добронамерена "положителна" завист, а аз не смятам, че има такава.
Ето още едно мнение:
http://nithyananda.blog.bg/drugi/2009/07/13/svobodni-ot-revnost-chast-1.362967
Между другото - упехът може да бъде само един - например победата в някакво спортно състезание, златния медал е само един. Но там има и т.нар."спортна злоба", т.е. хъс, който те кара да се състезаваш, да искаш да надминеш другите. Но има и спортна толератност и уважение към противника.

Мисля, че завистта не се корени в стремежа към по-добро, но тя може да е стимул, например "Щом той е успял, значи мога и аз". Съгласна съм, че има хора, които се чувстват уютно в своя неуспех, просто защото не вярват, че те самите заслужават нещо по-добро. Завистта си е завист и от осъзнатостта на човек зависи според мен степента, в която той ще позволи да влияе на самия него. И от другите му качества, разбира се, както и от това доколко уважава и обича - себе си и другите. Ако човек, склонен да се ръководи от това "какво говорят хората", слуша непрекъснато неща от рода на "виж го, всички му се възхищават, а ти си неудачник", той скоро ще се превърне в неудачник, дори да не е, а стремежът си да успее ще замени със самосъжаление и оправдания с късмета на другите.
Победата в спортно състезание според мен би могла да бъде успех, ако гледаме на живота като на състезание. Лично за мен животът не е състезание с другите и да успееш означава да си щастлив и удовлетворен, за което естествено трябва и толерантност, и уважение, и умение да преодоляваш страха си да си свободен. А човек, ценящ и използващ свободата си, рядко е завистлив...
Поздрави :)))

"Лично за мен животът не е състезание с другите и да успееш означава да си щастлив и удовлетворен"

Чета с интерес блога ти - темите и начина, по който ги представяш (професионално, доколкото разбирам, но не само), много ми допадат.
Поздрави :-)

и дискусията с интерес. И за мен животът не е състезание. Вървя по собствената си пътека, за която зная че не принадлежи на никой друг. По пътя ми се случват всякакви неща и срещи, добро и лошо, но те са си само мои . Зная, че моето не е твое и обратното. Така се опитах да възпитам и децата си. Считам се за щастлив човек, дано и те бъдат такива! Много хубава тема, поздравления! ;-)

И аз мисля, че няма нужда да пожелаваме чуждия живот, нашият си е достатъчно интересен и никак не е невъзможно, колкото и да е трудно понякога, да сме щастливи, а защо не и да направим още някой щастлив. Често си мисля колко по-трудно е на децата ни сега да станат добри хора и да растат спокойни... Доста по-трудно им е, отколкото ни е било на нас, а честно казано, понякога се чувствам безсилна да му дам най-правилният съвет...
Поздрави :-)