*
*
Ако можеше да ме чуе луната -
ледено тихата, спяща безвременно
в най-дълбоките кътчета на душата ми,
бих й шепнала дълго без звук.
Да мълчи.

Тя знае истината, сънувана
в откровение и коварност -
няма я. Няма такава истина.
Или всъщност е стара, колкото
(и повече) от света...

Не я искам. Стигат ми капките
от прохладния дъжд - като устни.
Стига ми сладкия трепет и болката 
в края на миговете - несвършващи
с края на лятото или залеза.

Нито с края на вълшебните ласки
и сълзите в очите - от слънцето,
не и с многото думи, и премълчаните,
или с целувките - с аромат на сбъдване 
и проблясващи истини...

Ако можеше да ме чуе луната...
Но тя е далече.
Безмълвна е.

(Вдъхновено от http://cefulesteven.blog.bg/poezia/2009/08/12/bezsyniia.378820)

Навярно няма да ми стигнат годините,
да разбера всички думи и стихове,
които с един поглед си изписала,
дълбоко в подсъзнателното изписала...

ще ги чувам, като нотите преди септември,
крясъците на отлитащото,
като птици ще ги чувам
и признания на нимфи,
които ще ми разказват своите истории
и ще се чудя, откъде ги знам,
съвсем забравил, че съм ги прочел в очите ти,
като ромол на река ще ги чувам,
като звън
на камбаната от онези листа
с които е било повит
Плода на познанието,

а сега, нека го отхапем...